Иван Стамболов – Сула: Новият световен ред налага толерантността, за да води масите за носа

Иван Стамболов – Сула: Новият световен ред налага толерантността, за да води масите за носа. Това става ясно от най-пресния седмичен коментар на талантливия публицист и мислител. В него той говори за евентуалната „политическа смърт“ на „Продължаваме промяната“, за човека и Бога и най-вече за измеренията на толерантността от древността до днешния нов световен ред.

HristovHQ публикува коментара без редакторска намеса:

Напълно съм наясно, че един седмичен коментар в тежък вестник, какъвто е текстът, който започвате да четете и, надявам се, ще довършите, е редно да вземе темата си от новинарския поток. Например, наша органична тема би бил разразилият се пореден корупционен скандал с пудели и пачки – всички много се развълнуваха, а Борисов като че ли направи най-синтезираното обобщение: „Който вади пачки от пачки умира“. Дали това наистина е най-сетне дългоочакваната политическа смърт на най-новото ни политическо явление – ПП? Би трябвало, ако общественото мнение, проявяващо се от време на време под формата на електорат, е поне малко адекватно. А аз се надявам то да си е съвсем адекватно, иначе – страшно. Да е адекватно поне дотолкова, та да разбере, че обиждат интелигентността му не толкова с разразилите се събития, с връзките между организираната престъпност и изпълнителната власт (впрочем, това е дефиницията за „мафия“), не с контрабандата и кадруването, колкото с нагло-наивните опити да се оправдават и да замазват очите на „простия народ“ с надве-натри скалъпени сюжети, вярвайки че ще мине лесно като да ловиш шарани с бастун. Не, няма да говорим за тези неща, въпреки че текстът претендира да бъде седмичен коментар. Ще говорим за изопачаването на ценностите, родило тези явления и герои – банална тема, по която обаче винаги има какво да се каже.

От доста време тествам предварително в социалните мрежи някои от съботните теми. Този път предложих за коментар съждението „няма нищо общо между толерантността и справедливостта“. Както забелязвате, то е малко крайно, но точно такова трябва да бъде, за да се получи дискусия. И тя се получи на доста високо ниво (с нескрито удоволствие си давам сметка, че се включват твърде интелигентни, образовани и културни хора с познания и оригинално мнение). Защитиха се разнообразни тези от „толерантността и справедливостта са едно и също“ до „толерантността и справедливостта са антагонисти“. Моето мнение не се повлия от дискусията, защото беше оформено отпреди. Не претендирам да е правилно, нито да има научна изчерпателност (нито каквото и да било друго научно), защото аз учѐн не съм и никога няма да бъда, но все пак мисля, че става за ежедневна практическа употреба.

Първо да предложим работни дефиниции за нуждите на текста. Що е справедливост? Това е всяко човешко действие или състояние, което е в симфония с Божията воля. Справедливо решение на проблем означава то да е в съответствие със закона, а законът да е в пълно съгласие с естествения закон, който е и едно от проявленията на Божията воля. Справедливостта е конкретно проявление на правдата. Правдата пък е нещо като приложна истина. Оттук и несправедливостта е неправда и лъжа. Затова правосъдие е отсъждане според истината, православие е вяра според истината и т.н.

Толерантността е нещо съвсем друго. Тя не се интересува толкова от справедливостта и истината, колкото от натрапената отстъпчивост и примирението. Толерантността е нещо много хубаво, но лесно се извращава. Да говориш простичко на по-глупав човек, търпеливо да искаш той да те разбере, защото не е задължително да си умен, както не е задължително и да си висок – това е похвална толерантност. Но да си затваряш очите за безчинствата на икономически мигранти и не само това, ами да им се радваш и да ги насърчаваш, защото били част от безценната им култура – важен елемент от глобалната пъстрота и многообразие – това вече не е похвална толерантност. Това е поощряване на злото и способстване за неговото умножаване. Или иначе казано – това е злодейство.

Толерантността е ключова ценност на новия световен ред. Опити за установяването на такъв ред са регистрирани още в античността, а след Христа то се превръща в мания за всички онази, които се сбират в тайни общества, за да се навиват един другиго, че са нещо повече от останалите. Комунизмът беше просто предпоследния опит за налагането на такъв ред. В последния живеем в момента. Общото между всички опити (и затова казваме, че имат една природа) е това, че човекът отхвърля Бога. Някои изобщо отричат съществуването Му, а други вярват, че съществува, но не смятат че им е необходим в реализацията на гениалността им. Повечето лъжеучения, които през вековете са водили, а водят и днес до амбицията за установяване на нов световен ред, произлизат от гностиците, които са дуалисти (като любимите на паралелната интелигенция манихеи, павликяни, богомили, катари, албигойци и т.н.) и учат, че доброто и злото са равнопоставени начала и често съзнателно избират злото. Учат също, че човекът е способен да проумее и овладее творението единствено със силата на мимолетния си и ограничен разум и да построи рай на земята – рай, от който Бог е изключен като нещо вредно и спъващо гордата свобода на чедата на Денница.

Случвало се е да ми опонират с аргумента, че много учени и интелектуалци по света симпатизират на катарите и албигойците (оттам и на богомилите) и кой съм аз, та да не се съобразявам със симпатиите на такъв интернационален елит! Ами ако този елит принадлежи към легионите на борците за нов световен ред, естествено че ще симпатизира на такива кротки и разбрани сатанисти. Масовостта не е белег за истина (правда), авторитетът не е гаранция. Нека си спомним само масовите глупости, които излъчваше Световната здравна организация и после сама си ги опровергаваше по време на ковид пандемията.

Толерантността е нужна, за да се водят за носа огромни маси хора. Приели веднъж толерантността за ценност, тези хора лесно могат да бъдат накарани да преглътнат всичко и пред всичко да си затворят очите. Учението за толерантността произтича пряко от релативизма. Ако се научим да вярваме, че истината не е нещо обективно, а е субективна, зависи от контекста и гледната точка и в крайна сметка е условна обществена договорка, то естествено ще се съгласим, че всеки си има своя персонална правда, която от негова гледна точка е истина. Това е началото на толерантността. Но толерантността е селективна. Тя се прилага, само когато е безопасна и не пречи на главната доктрина. Например трябва да приемаме с толерантност всякакви сексуални навици, стига да повярваме, че са част от нечия автентична култура. Тогава всеки има право да бъде такъв, какъвто е. Дори всеки мъж може да се обяви за жена, за да влиза в женските тоалетни и да участва в спортни състезания наравно с жените, но да напишеш или да изречеш публично „негър“ – това не се толерира, за него няма толерантност. Дори с невинните думички „бяло“  и „черно“ трябва да се внимава, защото хунвейбинските цензори ще изпъчат пред вас озъбените си лица. Виждате ли тук някаква справедливост?

Накратко: справедливостта е абсолютна и обективна категория, а толерантността е относителна и субективна. Затова и формулата „няма нищо общо между толерантността и справедливостта“ ми звучи съвсем удовлетворително.

Когато защитниците на относителността и строителите на нов световен ред усетят, че опонентът срещу тях е християнин, веднага го атакуват: „нима толерантността не е смирение и любов към ближния?“. Атакуват го така, защото в очите на нехристияните християнинът вече има изграден публичен образ, който няма много общо с истината. Насажда се образът на християнина като на средно статистическо безгръбначно, готово да подаде другата си буза, дори и никой да не го е зашлевил по първата. Може би за протестантите, които карат децата си да записват добри дела в тетрадки и да си ги броят, да е така, но то е защото при тях смисълът, образът на главното, на мистичната есхатологична цел е леко разфокусиран. На истинския християнин е позволено да се гневи. Позволено му е да се гневи в един единствен случай: когато стане свидетел на богохулство. А нима почти цялата секуларна култура не е едно голямо богохулство? И като стана дума за другата буза, нека завършим с една весела история, която може би сте чували.

– Отче, защо пребихте така този човек? – с укор попитал полицаят.

– Защото ми удари шамар – отвърнал якият свещеник.

– Но не е ли писано да обърнете и другата буза?

– Аз я обърнах. Той ме удари и по нея.

– А после?

– За после никъде нищо не е писано!

Не знам, на мен това ми се вижда много по-искрено и по-естествено от лицемерното благодушие, в което се упражняват стълпогризците и което очакват от християните техните опоненти. На тях ще напомним: за това как ще завърши спорът между нас, никъде нищо не е писано. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Декоративен средновековен елемент, изобразяващи малки човечета, захапали с големи зъби колони. Този образ осмива лицемерно престараващите се богомолци.

За в. “Труд”.

Позицията в този коментар отразява личното мнение на автора и може да се различава от тази на HristovHQ

Публикуване на коментар

Скъпи читатели,
в коментарите можете да ни задавате въпроси и да изказвате мнението си за сериалите, предаванията и др. Коментари, чието съдържание е обидно или съдържа реклама на друг сайт ще бъдат изтрити!

По-нова По-стара